Ботевград е град в Западна България втори по големина в софийска област след Самоков и е административен център на Община Ботевград. Намира се на около 60 километра от град София, отвъд Стара планина, по посока Варна или Русе.Името и миналото на града се губят далеч в мрака на вековете. Първото землище е основано от тракате, и си остава с неизвестно за нас име. Намерената римска пътна колона потвърждава факта, че близо до него е бил прокаран римски път, минаващ по онова време през котловината.
Текстът на колоната гласи: „На нашите господаря Валентиниан, Валент и Грациан - победители и триумфатори винаги свещени". Близостта с римския път става причина по-късно селището да привлече вниманието на скитащите варварски племена, които го нападат, ограбват и опожаряват. Жителите му, за да избягнат техните нападения били принудени да го изоставят. Търсейки по-сигурно място за заселване, една част от тях се спира на 3 км южно от римския път. Там били положени основите на ново селище, което приело името Зелин. Името, по всяка вероятност идва от прилагателното “зелен”, тъй като мястото било потънало в зеленина.
Главният поминък на населението по това време били земеделието и скотовъдството. Срещаните и до днес купчини от шлака говорят, че зелинчани са се занимавали и с добив на желязо.
С голяма популярност се ползувала местността „Комката", в която бил построен параклис - молитвен дом. В него вярващите от Зелин и околните села вземали причастие, наричано комка. Вероятно оттук идва и името на местността — „Комката”.
Зелин влизал в рамките на феодално владение, управител на което бил севаст Огнян, приближен на цар Иван Шишман. Сам севаст Огнян бил чест и желан гост на зелинчани. Неговият брат Гаврил до края на живота си бил свещеник в Зелин. Под това име селището се развивало и просъществувало до втората половина на XVIII в., когато двама гурбетчии, минавайки през котловината, оценили значението на оживения път. По тяхна инициатива близо до пътя била издигната странноприемница и хлебопекарница. Скоро странноприемницата се превърнала в място за отмора на странствуващите пътници и търговци. В хлебопекарницата се приготовлявал бял хляб, наричан самун. Двете заведения придобили широка популярност. Започната да се развива разменна търговия, а по-късно те се утвърдили като пазарен център за едър и дребен добитък на котловината.
Находчивите зелинчани започнали да се заселват около странноприемницата и самунджиймицата, където възникнало ново селище. Навярно от думата самунджийница и самун непринудено дошло и неговото име Самунджиево. Близостта му с пътя и равното, макар и обрасло с храсталаци, трънаци и вековни дървета, поле предлагали по-добри условия за живот. Новите заселници с упорит труд разчиствали близките места и превръщалм земята в обработваеми ниви, ливади и градини.
Оживената търговия и занаятчийството скоро определили централно място на новооснованото селище. То продължило да се развива под това име до 1866 година, когато, по предложение на известния турски реформатор Митхад паша, със специален султански ферман Самунджиево било обявено за касаба (град) и каза – център на околия. Турските власти дали на града името Орхание, в чест на султан Орхан.
За новопостроения град в една дописка, поместена в издавания в гр.Русе в. “Дунав” – официален орган на Митхад паша, пише: “Градът на новооснованата Орханийска каза в в Софийски санджак се счита мястото Самунджиево, което макар и да е едно село, обаче по местоположението и по изобилието си е способно за всякакви неща..." (в. „Дунав", бр. 66, год. 2 от 20 03 1886 г.) В орханийската каза били включени 30 села заедно с два града – Етрополе и Тетевен.
За да се придаде градски вид на новия околийски център, същата година в Орхание започва голямо строителство. Оформен бил градски център с широк площад (чаршия), главна улица и по-важните административни сгради — конак, поща, владишки конак, часовникова кула и др.
Името на града се запазва до годините след Освобождението когато гражданите му правят няколко несполучливи предложения за неговата промяна. Мечтата им се сбъднала през 1934 г., когато тогавашното правителство решило да замени всички турски имена на селищата с български.
Предложенията за ново име били много, това което допаднало на населението, било предложението да се нарече на българския гений — поета-революционер Христо Ботев.
Предложението не било случайно. За него имало неопровержими доводи. Макар че бил изминал повече от половин век от гибелта на Ботев, споменът за неговия безсмъртен подвиг и за трагичната съдба на повечето от неговите четници, пряко свързана с този край, се предавал от поколение на поколение. Още били живи свидетелите на потресаващата картина, когато в с. Скравена турците донесли набучените на колове 12 глави на Ботеви четници, загинали в м. „Рашов дол" — Врачански балкан. Родолюбиви българи от селото откупили главите и ги погребали двора на черквата „Св. Кузман и Дамян". След Освобождението скравенчани извадили черепите и ги поставили в специално ковчеже, което се съхранява и до днес в черквата. По това време още не бил стихнал и спорът, че един от черепите е главата на самия Ботев. Не било забравено и сражението над с. Литаково, при което загинали четирима Ботеви четници. Главите им били също отрязани и свалени в селото. Родолюбиви българи и тук откупили главите, като ги погребала в черковния двор. Шестнадесет други четници, пленени край същото село, били докарани в Орхание. Местните първенци измолили разрешение от турския каймакамин да се погрижат за тях преди да бъдат отведени на съд в София.
