Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост

24 Май - Празник на славянската писменост, на българската просвета и култура

... че и ний сме дали нещо на светът

и на вси славоне книги да четат.

Иван Вазов

24 Май е празник на славянската писменост, на българската просвета и култура. Той е празникът, който се чества от най-дълго време в близката ни история - 160 години.

За първи път на 11 май 1851 г. в епархийското училище `Св. Св. Кирил и Методий` в гр. Пловдив по инициатива на Найден Геров се организира празник на Светите братя Кирил и Методий - създатели на славянската писменост. През 1857 година този празник на Св. Св. Кирил и Методий започва редовно да се отбелязва в Пловдив, Цариград, Шумен, и Лом. Денят 11 май не е случайно избран от Найден Геров - това е общият църковен празник на двамата светии.

Най-ранните данни за отбелязване на 11 май като ден на Светите равноапостоли и славянобългарски просветители Кирил и Методи датират от XII век, като те са признати за светци още в края на IX век. Поотделно паметта на Св. Кирил се отбелязва на 14 февруари, а на св. Методий - на 6 април (дните на тяхната смърт). Светият Всеруский Синод по повод празнуването хилядогодишнината на Моравската мисия на Св. Св. Кирил и Методий взема следното решение: `За спомен на хилядолетието, откакто първоначално бе осветен нашия бащин език чрез Евангелието и Христовата вяра, да се установи ежегодно, започвайки от тази 1863 г. 11 май, като църковен празник на преподобните Кирил и Методий!` След това празникът се чества във всички православни славянски страни.

Общият празник на Св.св. Кирил и Методий се чества от българската църква и през следващите векове, а през Възраждането се превръща и в училищен празник на буквите, създадени от Кирил и Методий. Това тържество, изразявящо духовните въжделения на българите за църковна независимост, просвещение и националновъздигане. Празникът на Св. Св. Кирил и Методий се отбелязва през Възраждането не само в българските земи, но и зад граница - сред възрожденската ни имиграция в Румъния и Русия, сред българските студенти в чужбина, сред българите, заточени в Диарбекир. Възторженото честване от всички българи на празника на светите братя Кирил и Методий е свидетелство за жаждата на българина за просвета и наука, за национално самоопределение и бързо икономическо и културно възмогване.

През 1892 г. Стоян Михайловски написва текста на всеучилищния химн, познат на всеки българин с първия си стих `Върви, народе възродени`. Химнът е озаглавен `Химъ на Св.св. Кирилъ и Методи` и включва 14 куплета, от които ние днес изпълняваме най-често първите шест. Панайот Пипков създава на 11.05.1900 г. музиката към химна. Ето първите два куплета от оригинала на химна с нормите на тогавашния правопис:

Днес 11 май се чества като църковен празник на светите братя Кирил и Методий, докато 24 май се е утвърдил като празник на славянската писменост, българската просвета и култура.

24 май като празник на славянската писменост и на светите братя Кирил и Методий се отбелязва днес и извън България - в Русия той се чества за първи път през 1986 г. По инициатива на мурманския писател Виталий Маслов. В Мурманск е най-северната точка, където има паметник на Св. Св. Кирил и Методий.

24 май е празник, какъвто нямат другите народи по света - празник на писмеността, просветата, културата. Празник на духовното извисяване, на стремежа към усъвършенстване чрез постиженията на науката и културата. Буквите, създадени от Кирил и Методий, преводите, които правят на най-важните богослужебни книги, защитата на правото на всеки народ да слави Бога на своя език, са от историческа значимост не само за формиране на българския народ и за неговия просперитет. Делото им е високохуманно и демократично, всеславянско, служещо на великата общочовешка идея за равенство на всички духовната област.

Безспорен факт е, че Константин-Кирил Философ създава азбуката и първите преводи на богослужебните книги на славянски език. Един обаче от най-интересните и нееднозначно решени въпроси е създаването в относително кратък период на две славянски азбуки - глаголицата и кирилицата. Не съществува и абсолютно единна позиция по въпроса, коя от тях е създадена от Константин-Кирил.

Кирилицата е хронологически втора по своята поява според по-разпространената от двете хипотези относно авторството на двете азбуки. Звуково и графически тя се базира на гръцкия унциал. Според тази хипотеза неин създател е Климент Охридски като ученик на Константин-Кирил, като в знак на почит към учителя си Климент нарича азбуката на негово име. Преобладаващата част от учените свързват авторството на глаголицата с Константин-Кирил. Тя отговаря на звуковия състав на българския език, има оригинална графика и някои изследователи сочат, че начертаването на буквите следва т.нар. златно сечение (отношението на малката страна е както отношението на голямата към цялото). Между глаголицата и кирилицата съществува известна приемственост, но и съществени различия. Кирилицата измества бързо глаголицата най-напред в Източна България и най-вече в столицата Преслав. В Охридската школа (Западна България) тя има по-широко разпространение и се използва по-дълго. В някои манастири по адриатическото крайбрежие на Хърватско глаголицата се използва като тайнопис чак до XIX б.

Според втората хипотеза Константи-Кирил Философ е автор и на двете азбуки, което от своя страна води до допускането, че той два пъти е превеждал основните богослужебни книги: през 855 г. Създава кирилицата чрез известно пригаждане на гръцкото писмо за нуждите на славянската реч, като след това превежда и богослужебните книги за нуждите на българките славяни по поречието на р. Брегалница (в североизточна Македония), а през 862-863 г. Създава глаголицата и преписва преведените преди това книги, като основната цел е да придаде общохристиянски характер на мисията си във Великоморавия.

Днес на кирилица пишат не само българите, но и сърбите, черногорците, руснаците, украинците, белорусите, както и още много не славянски народи от бившия Съветски съюз, а също и монголците - общо приблизително около 200 милиона души.

Делото на Кирил и Методий бива продължено от техните ученици Климент, Наум, Ангеларий, Горазд и Сава, които, идвайки в България, намират подкрепа за своето дело от българския цар Борис I. Всеки от петимата ученици има свой църковен празник, като освен това честваме общия църковен празник на двамата първоучители Кирил и Методий и петимата техни ученици всяка година на 27 юли. Празникът се нарича Свети Седмочисленици. В едноименната софийска църква като безценна реликва се пази част от ръката на Св. Климент.

За Светите братя Кирил и Методий и тяхното дело:

Тропар на светите Братя

Яко Апостолом единонравни и словенских стран учителите Кирилле и Методие Богомудрии, Владико всех молите, вся язика словенския утвердити в Православии и единомислии, умирити мир и спати души наша...

Из Житието на Св. Константин-Кирил Философ

Когато Философът беше във Венеция, епископи, попове и черноризци налетяха на него като врани на сокол и подигнаха триезичната ерес, говорейки:

- Човече, кажи ни, как тъй ти сега си създал книги на славяните и ги поучаваш? Тях не е изнамерил по-рано никой друг: нито апостолите, нито римския папа, нито Григорий Богослов, нито и Йероним, нито Августин? Ние знаем само три езика, с които е достойно да славим Бога в книгите: еврейския, гръцкия и латинския.

Философът им отговори:

- Бог не изпраща ли дъжд еднакво на всички? И не дишаме ли еднакво всички въздух? И как вие не се срамувате, като признавате само три езика и като повелявате всички други народи и племена да бъдат слепи и глухи? Пояснете ми, Бога за безсилен ли смятате, та той не може да даде всичко това, или завистлив, та не желае? Че ние познаваме много народи, които разбират книги и които славят Бога, всеки със своя език...

Черноризец Храбър (IX-X в.)

Из `За буквите`

И така, изпърво славяните нямаха книги, но с черти и резки четяха и гадаеха, бидейки още езичници.....

Подир това човеколючивият Бог: Смили се над славянския род, та му изпрати Св. Константин Философ, наречен Кирил, мъж праведен и истинолюбив, който им сътвори тридесет и осем букви...

А славянските книги сам Константин, наречен Кирил, и буквите сътвори, и книгите преведе за малко години, а онези мнозина, седем души, за много години техните букви наредиха, а седемдесет души направиха превода. За това славянските букви са много по-свети и повече за почит, защото свет мъж ги е сътворил, а гръцките - елини езичници.

Д-р В. Сл. Киселков

Из `Трям за българските апостоли. Славянските първоучители`

Велико и свято е делото на Кирил и Методий, обаче, не само поради благодатните си последици за нас и за славянството изобщо; велико е то и като личен подвиг, какъвто нему равен, невъзможно е да се намери в историята на народите.

Проф. Георги Бакалов

Из `Старобългарската писменост и европейската култура`

Създаването на първообразната глаголическа азбука и възникналата поради нея писменост е не само пробив в трипластовата броня на европейската рутинна традиция. Сътворената от светите Братя азбука е езиков феномен с премислена структура и ясна филологическа концепция. Тя е най-значимият факт в културната събитийност на деветия век, защото формира един литературен език на народна основа. 38-те буквени знака изразяват силабиката на славяноезичната реч до най-малките й нюанси. С това се конституира наличието на едно фонетично езиково богатство, което без типичните си изразни средства би загубило специфичното си звучение.

Материала подготви
доц. д-р Красимира Алексова,
Катедра по български език,
СУ "Св. Климент Охридски"

БОТЕВГРАД

Ботевград е град в Западна България  втори по големина в софийска област след Самоков и е административен център на Община Ботевград. Намира се на около 60 километра от град София, отвъд Стара планина, по посока Варна или Русе.

Името и миналото на града се губят далеч в мрака на вековете. Първото землище е основано от тракате, и си остава с неизвестно за нас име. Намерената римска пътна колона потвърждава факта, че близо до него е бил прокаран римски път, минаващ по онова време през котловината.

Текстът на колоната гласи: „На нашите господаря Валентиниан, Валент и Грациан - победители и триумфатори винаги свещени". Близостта с римския път става причина по-късно селището да привлече вниманието на скитащите варварски племена, които го нападат, ограбват и опожаряват. Жителите му, за да избягнат техните нападения били принудени да го изоставят. Търсейки по-сигурно място за заселване, една част от тях се спира на 3 км южно от римския път. Там били положени основите на ново селище, което приело името Зелин. Името, по всяка вероятност идва от прилагателното “зелен”, тъй като мястото било потънало в зеленина.

Главният поминък на населението по това време били земеделието и скотовъдството. Срещаните и до днес купчини от шлака говорят, че зелинчани са се занимавали и с добив на желязо.

С голяма популярност се ползувала местността „Комката", в която бил построен параклис - молитвен дом. В него вярващите от Зелин и околните села вземали причастие, наричано комка. Вероятно оттук идва и името на местността — „Комката”.

Зелин влизал в рамките на феодално владение, управител на което бил севаст Огнян, приближен на цар Иван Шишман. Сам севаст Огнян бил чест и желан гост на зелинчани. Неговият брат Гаврил до края на живота си бил свещеник в Зелин. Под това име селището се развивало и просъществувало до втората половина на XVIII в., когато двама гурбетчии, минавайки през котловината, оценили значението на оживения път. По тяхна инициатива близо до пътя била издигната странноприемница и хлебопекарница. Скоро странноприемницата се превърнала в място за отмора на странствуващите пътници и търговци. В хлебопекарницата се приготовлявал бял хляб, наричан самун. Двете заведения придобили широка популярност. Започната да се развива разменна търговия, а по-късно те се утвърдили като пазарен център за едър и дребен добитък на котловината.

 Находчивите зелинчани започнали да се заселват около странноприемницата и самунджиймицата, където възникнало ново селище. Навярно от думата самунджийница и самун непринудено дошло и неговото име Самунджиево. Близостта му с пътя и равното, макар и обрасло с храсталаци, трънаци и вековни дървета, поле предлагали по-добри условия за живот. Новите заселници с упорит труд разчиствали близките места и превръщалм земята в обработваеми ниви, ливади и градини.

Оживената търговия и занаятчийството скоро определили централно място на новооснованото селище. То продължило да се развива под това име до 1866 година, когато, по предложение на известния турски реформатор Митхад паша, със специален султански ферман Самунджиево било обявено за касаба (град) и каза – център на околия. Турските власти дали на града името Орхание, в чест на султан Орхан.

За новопостроения град в една дописка, поместена в издавания в гр.Русе в. “Дунав” – официален орган на Митхад паша, пише: “Градът на новооснованата Орханийска каза в в Софийски санджак се счита мястото Самунджиево, което макар и да е едно село, обаче по местоположението и по изобилието си е способно за всякакви неща..." (в. „Дунав", бр. 66, год. 2 от 20 03 1886 г.) В орханийската каза били включени 30 села заедно с два града – Етрополе и Тетевен.

За да се придаде градски вид на новия околийски център, същата година в Орхание започва голямо строителство. Оформен бил градски център с широк площад (чаршия), главна улица и по-важните административни сгради — конак, поща, владишки конак, часовникова кула и др.

Името на града се запазва до годините след Освобождението когато гражданите му правят няколко несполучливи предложения за неговата промяна. Мечтата им се сбъднала през 1934 г., когато тогавашното правителство решило да замени всички турски имена на селищата с български.

Предложенията за ново име били много, това което допаднало на населението, било предложението да се нарече на българския гений — поета-революционер Христо Ботев.

Предложението не било случайно. За него имало неопровержими доводи. Макар че бил изминал повече от половин век от гибелта на Ботев, споменът за неговия безсмъртен подвиг и за трагичната съдба на повечето от неговите четници, пряко свързана с този край, се предавал от поколение на поколение. Още били живи свидетелите на потресаващата картина, когато в с. Скравена турците донесли набучените на колове 12 глави на Ботеви четници, загинали в м. „Рашов дол" — Врачански балкан. Родолюбиви българи от селото откупили главите и ги погребали двора на черквата „Св. Кузман и Дамян". След Освобождението скравенчани извадили черепите и ги поставили в специално ковчеже, което се съхранява и до днес в черквата. По това време още не бил стихнал и спорът, че един от черепите е главата на самия Ботев. Не било забравено и сражението над с. Литаково, при което загинали четирима Ботеви четници. Главите им били също отрязани и свалени в селото. Родолюбиви българи и тук откупили главите, като ги погребала в черковния двор. Шестнадесет други четници, пленени край същото село, били докарани в Орхание. Местните първенци измолили разрешение от турския каймакамин да се погрижат за тях преди да бъдат отведени на съд в София.